Решението според някои е било продиктувано от твърде малките печалби, според други- от опасностите, които крие традиционния уранодобив- здравни и екологични, според трети- поради обществен натиск. Истинската причина, обаче вероятно не е една единствена, а сбор от много фактори.

След 1992 г. започва бавен процес на ликвидация на всички дружества част от уранодобивната и уранопреработвателната индустрия в страната. Определен е график, който предвижда техническата ликвидация на всички обекти да се извърши в рамките на 1 до 3 години, което в случая се оказва твърде недостатъчно. В крайна сметка, през 1994 г. се налага да се издаде ново постановление „за поетапно прекратяване на дейността и ликвидиране на последствията от добива и преработката на уранова суровина”. По този начин се дават нови срокове и се определят фазите на ликвидация и рекултивация на мините.

Реално ликвидацията на урановите мини започва през 1998 година когато е прието постановление на МС за ликвидиране на последствията от добива и преработката на уранова суровина. Тогава е била създадена и фирма „Екоинженеринг РМ” ЕООД отговаряща за организацията и контрола на дейностите по техническата ликвидация, по техническата и биологичната рекултивация и изпълнението на свързаните с това дейности по водовземане, пречистване, заустване и мониторинг на води, както и всякакъв друг вид мониторинг за ликвидиране на последствията от проучването, добива и преработката на уранова суровина в обектите и засегнатите райони. Дружеството е изцяло държавна собственост, в момента негов управител е Васил Чанев.

Ликвидацията на мините се състои от няколко основни етапа. Първият етап е т.нар. техническа ликвидация, която се изразява в затваряне на хоризонталните и вертикалните галерии и шахтите или взривяването им (Бухово), входовете се разрушават или преграждат, помпените станции се премахват, а сградите- разрушават. След този етап галериите и шахтите трябва да станат недостъпни. Вторият етап се състои в техническа рекултивация на терена, възстановяване на ландшафта и биологична рекултивация. Биологичната рекултивация се извършва чрез залесяване на насипите- табаните около мините. Някои табани са били посипвани с торф, какъвто е случая със Сеславци, където това е било извършено с хеликоптери .

През всичките години от разработването на първата уранова мина през 1938 година в Бухово, до момента на вземане на решение за ликвидация на всички мини, уранодобивът е бил един от т.нар. „стратегически сектори” на българската икономика и следователно дотиран със средства от бюджета.

През 54-те години уранодобив в България са били добивани стотици тонове руда годишно. През 1992 г. добивите са достигнали 645 тона. Урановите залежи в страната се оценяват на 20 000 тона, но малка част от тях са подходящи за добив, тъй като концентрациите на рудата са твърде ниски.

Урановите находища в страната са разпределени в няколко зони: Балканска, Средногорска, Родопска и Тракийска, като основната част от залежите са в Южна България. В Родопите има четири уранодобивни района: край намиращото се близо до Банско село Елешница, Смолян, Велинград и язовир Доспат. Залежи има и в Тракийската низина- близо до Пловдив, Тополвград, Раковски и Ямбол, където е използван главно т.нар. геотехнологичен способ. Други разработвани ураниеви залежи има в Софийското поле- Сеславци, Бухово, Кътина, Курило, в Пирин- близо до Мелник, Брежане, Симитли и Сенокос, в Рила- Бели Искър, Костенец, в Северозападна България- в Искърското дефиле, край Лакатник и Монтана, близо до Сливен и Бургас. Залежи има и в Северна България- край Велико Търново, Ловеч, Габрово, Варна, Шумен, Русе, Търговище, Разград и Силистра.

До началото на 1970 г. уран се е добивал само по т.нар. класически (минен) способ. След това започва да се използва и геотехнологичен способ – набиват се сонди, след което в почвата се вкарва сярна киселина, която излужва рудата. При определени находища се е прилагал комбиниран добив. През 80-те години на миналия век чрез геотехнологичния метод се добива 67-70% от общото количество добит уран.

През периода 1958 – 1975 г. са построени и двата завода за преработка на руда и за производство на уранов концентрат (триуранов осмокис U₃O₈). Заводите се намират в гр. Бухово и с. Елешница, към тях има и хвостохранилища. Готовата продукция се е транспортирала с контейнери към бившия Съветски съюз. Транспортирането се налагало тъй като в България никога не е имало инсталация за производство и обогатяване на уран.